Европа на малките държави: кому е нужна една слаба Европа?

В продължение на десетилетия Европа приемаше за даденост, че интересите на Европейския съюз и Съединените щати в крайна сметка съвпадат. НАТО гарантира сигурността, ЕС изгражда общия пазар, а трансатлантическата връзка държи Запада заедно. Днес тази формула вече не изглежда толкова проста.

В американската Национална стратегия за сигурност от 2025 г. Европа е описана като съюзник, който трябва да остане силен, но Вашингтон едновременно приветства нарастващото влияние на европейските „патриотични партии“, защитава индивидуалния характер на националните държави и открито говори за необходимост Европа да „коригира сегашната си траектория“. Това не е езикът на държава, която безусловно подкрепя все по-дълбока политическа интеграция на ЕС.

Причината може да е съвсем прагматична. Един Европейски съюз от почти половин милиард души, способен да води обща външна политика, да изгражда собствена отбранителна индустрия и да намалява технологичните, енергийните и военните си зависимости, постепенно се превръща от удобен съюзник в самостоятелен геополитически център. Именно затова Брюксел все по-често говори за „стратегическа автономия“, по-дълбок единен пазар и намаляване на външните зависимости.

За Вашингтон отношенията с отделни европейски държави са по-прости. Полша, България, Румъния или Италия поотделно имат несравнимо по-малка тежест от един Европейски съюз, който говори с един глас. При подобен модел САЩ не е необходимо да разрушават Европа. Достатъчно е европейските държави да останат достатъчно силни, за да бъдат полезни съюзници, но недостатъчно интегрирани, за да действат независимо като единна сила.

Точно тук България става особено интересна. Страната може едновременно да остане в НАТО, да поддържа американско военно присъствие и да участва в източния фланг на Алианса, но политически да бъде все по-разделена по въпросите за ЕС, Русия и Запада. Американското военно присъствие показва, че Вашингтон няма очевиден интерес просто да отстъпи България на Москва. За да се превърне страната в политическа периферия обаче, това дори не е необходимо.

Много по-удобно положение е България да остане формално част от западните структури, но постоянно да се люшка между тях. ЕС да бъде основният икономически център, САЩ да останат ключовият фактор за сигурността, а Русия да запази значително културно, историческо и политическо влияние върху част от обществото. Така страната принадлежи към Запада институционално, но никога не достига политическа консолидация, достатъчна за ясна собствена стратегия.

Това е състояние на политическа периферия. Не си истински буфер, защото си член на НАТО и ЕС. Но не си и част от политическото ядро на Европа. Вместо това се превръщаш в пространство, в което различни външни сили се конкурират за влияние, а вътрешният политически живот все повече се организира около тази конкуренция.

Тук социалните мрежи имат значение, което трудно може да бъде подценено.

Facebook, YouTube и останалите големи платформи вече не са просто места, в които хората сами избират какво да четат и гледат. Алгоритмите решават кое съдържание да бъде поставено пред тях. Те наблюдават върху какво спира потребителят, кое видео гледа по-дълго, какво го кара да коментира и кое предизвиква силна реакция. След това му предлагат още.

Това създава естествен механизъм за политическа поляризация. Ако човек изгледа няколко клипа срещу ЕС, алгоритъмът може да му предложи още подобно съдържание. След него идват канали, които говорят за национален суверенитет, после съдържание, представящо Русия положително, после конспиративни обяснения за Брюксел, НАТО или войната в Украйна. Друг потребител може да бъде отведен в напълно противоположна информационна среда.

Накрая двама души, живеещи на една улица, могат да обитават две различни политически реалности.

Не е необходимо някой в централата на Meta или Google да нареди това. Бизнес моделът сам възнаграждава съдържанието, което задържа вниманието, а конфликтът, страхът и възмущението често го правят по-добре от умерената политическа дискусия. Това обаче не прави ефекта по-малко важен. Алгоритъм, оптимизиран за внимание, може да се превърне в изключително ефективна машина за обществено разделение дори без централизирана политическа команда.

И тук се появява неудобният въпрос. Най-големите платформи, които организират информационната среда на българското общество, са американски компании. Техните алгоритми са непрозрачни, непрекъснато се променят и практически никой извън компаниите не може напълно да провери защо определени политически послания внезапно започват да достигат до огромна аудитория.

Това не е доказателство, че американското правителство използва алгоритмите за политическо инженерство в България. Такова твърдение изисква доказателства, които публично липсват. Но самата концентрация на такава власт е политически факт. Огромна част от информационното пространство на европейските общества се управлява от частни компании извън Европа, които могат чрез промяна на алгоритъм да променят видимостта на цели категории политическо съдържание.

За малка държава като България ефектът може да бъде особено силен. Българският медиен пазар е малък, обществото вече е разделено по отношение на Русия и Запада, доверието в институциите е ниско, а социалните мрежи могат за кратко време да превърнат неизвестни профили, подкасти и политически коментатори в значими източници на обществено влияние.

Точно това превръща информационната среда в част от геополитиката.

Но има разлика между това България да бъде предадена на Русия и това да остане в състояние на постоянна вътрешна поляризация. Държава, в която едната половина гледа към Брюксел, другата към Москва, а сигурността остава силно свързана с Вашингтон, трудно може да изгради независима стратегическа позиция. Тя постоянно има нужда от външни центрове на влияние и постоянно избира между тях.

В известен смисъл подобна България е удобна за всички външни играчи. Русия запазва политическо и културно влияние. САЩ запазват значението си като основен фактор за сигурността. ЕС запазва икономическата си роля, но среща трудности да превърне България в част от собственото си политическо ядро. Единственият, който трудно печели от това положение, е самата България.

Оттук идва и по-големият въпрос за Европа. На САЩ не е необходимо европейските държави да воюват помежду си, за да запазят американското влияние. Достатъчни са политически конфликти, различни национални интереси, спорове за миграция, енергетика, отбрана, Русия, Украйна и разширяването на ЕС. Колкото по-трудно Европа достига до общо решение, толкова по-малко може да се държи като самостоятелна световна сила.

Европа от множество държави, всяка със собствена външна политика, собствен страх от съседите и собствена зависимост от американските гаранции за сигурност, е фундаментално различна от Европа, способна да действа като единен геополитически блок.

Това не доказва съществуването на тайна американска стратегия за дестабилизация на България или на Европа. Няма публични доказателства, че Вашингтон управлява алгоритмите на Facebook или YouTube с подобна цел. Няма и достатъчно данни, че САЩ целенасочено създават конфликти между европейските държави. Подобни твърдения трябва да бъдат доказвани, а не приемани предварително.

Но би било също толкова наивно да се приема, че между САЩ и Европа няма структурен конфликт на интереси.

Европейският съюз се стреми към по-голяма стратегическа автономия. Сегашната американска стратегия поставя значително по-силен акцент върху националните европейски държави и върху политически сили, които оспорват част от посоката на Брюксел. Междувременно американски технологични компании контролират значителна част от информационната инфраструктура, чрез която европейските общества разговарят, спорят и формират политическите си представи.

Тези три процеса не доказват единен план. Но съчетанието им заслужава много повече внимание, отколкото получава.

Истинският въпрос следователно не е дали САЩ искат „слаба Европа“ в буквалния смисъл. По-важният въпрос е каква Европа е най-удобна за една глобална сила.

Европа, която може сама да определя отбраната, индустриалната, енергийната, технологичната и външната си политика, неизбежно ще има собствени интереси и понякога те няма да съвпадат с американските.

Европа от множество национални държави, които продължават да разчитат на САЩ за сигурността си, използват американски технологични платформи за обществената си комуникация и преговарят с Вашингтон поотделно, е съвсем различен партньор.

А България рискува да остане точно на границата между тези два модела. Формално в ЕС, военно в НАТО, обществено разделена между Запада и Русия и информационно зависима от платформи, върху които почти няма собствен контрол.

Това не е непременно руска сфера на влияние. Не е и пълноценна европейска интеграция.

Това е периферия.

И точно между интеграцията и периферията в момента се решава не само бъдещето на България, а и бъдещето на Европа.